|
|
Пациент с главно "Л"
|
Болен, с известно закъснение разбрах, че главният ни прокурор е бил атентиран. Пуснах си го между ушите – атентиран звучи като реанимиран, като реабилитиран, като анестезиран... нали съм в болница. Пък и какво значи тая дума?
Обаче съм се излъгал. Започнах лека-полека да ставам от леглото сам и си купих от автомата жетон за телевизор.
Закъснях, защото тази новина беше изтекла като лошото в мен. Други злини бяха залели България. Сега заместникът на главния прокурор бил интерниран или нещо такова. Защото шефът му бил реабилитиран. И интервюиран.
Върнах се в леглото и вече не пуснах телевизора. Първо, е скъпо, второ, няма за какво.
Нали пак ще ме оперират.
– Защо? – попитах отчаяно хирурга. Той идваше вечер да ме види как съм и да си подостри ноктите с нещо като скалпел. Отвратителен навик.
– Защо отново ще ме режете?
– Защото продължавате да гледате телевизия.
– Не разбирам...
– На всяка възраст телевизията действа различно. Като цигарите.
– Даа – отеквам, без да разбирам нищо. – И?
Исках да го попитам дали ще оперира мен или възрастта ми.
– Интересувате ли се от болестта си? – Най-сетне положи скалпела в нещо като джоб. Според мен си го пъхна в корема или поне в това, което криеше под зелената си престилка.
– Да. – Помислих. – Всъщност не особено. Важното е да оживея.
– Не, не се интересувате.
– Какво искате да кажете?
– С лекар и с адвокат всичко се споделя, нали?
Аз съм адвокат.
– Не, не е така. Никога досега не съм искал от клиент да споделя истината. Това не помага за обективността в процеса.
– Тогава ще умрете.
– Тогава ще умрете.
– Всички ще умрем. Нали? – Беше злобничък отговор за човек в моето положение. Надявам се, че лекарите винаги ще се сдобият с най-ужасната смърт – тази, от която са лекували другите недобросъвестно. Лекарите още не са разбрали, че са инструмент, скалпел и нищо повече; юристите го знаят отдавна, затова не се надценяват.
– И всички ще загубим делото, нали?
Кое дело? Аз не обичам да губя дела!
– Кое дело съм загубил? – Тоя е откачалка, така мисля. Присвих очи и видях, че на престилката му беше избродираната буквата "Л". В жълто, за да изпъква над зеленото.
– Делото за своя живот.
Този хирург беше ненормален. Сигурно затова се изпари по същия начин, както се появи. Ако исках да заведа дело за своя живот, трябваше да знам поне срещу кого да подам иска. Левак. Нищо не знае за производствата по съдебните процеси. Едно жълто "Л" в зелена престилка.
Това го могат само хирурзите, лекарите и... адвокатите, може би. Това – да казват неща, от които те боли и от които после ти става гадно или тeрсенe.
Излъгах ви, че съм адвокат.
Обаче и лекарите лъжат, че са такива. В лъжата е истината, както казват... Не знам кои го казват.
Единственото, което разбрах и запомних, беше за телевизора. Вече не го включих.
След седмица ме пуснаха на свобода. Не ми казаха, че съм здрав. Но за адвокат още ставах. Май. Излъгах, че не съм адвокат.
И как не, щом главният ни прокурор, дето е завършил-незавършил... стоп. Споко. Аз съм пациент. В България всички сме такива.
Адвокати, лекари, пациенти... сме. И само от време на време други.
|
Владимир ГЕОРГИЕВ
|
|
