Христо Кидиков е роден на 16 октомври 1946 г. в Пловдив.
В семейството баща му е свирил на китара и мандолина, въпреки че е ветеринарен фелдшер.
От него наследява любов към старите градски песни. Именно баща му е първият му учител по китара. След това започва да свири на цигулка в продължение на четири години.
От седми клас пее във вокална група.
Завършва Музикалното училище в Пловдив, бил е в един клас с Митко Щерев и Мими Иванова.
Изкарва казармата в Сливен, където две години пее в оркестъра към Трета армия и получава различни награди за военна песен.
През 1969 г. кандидатства в Естрадния отдел на Българската държавна консерватория и е приет в класа на Ирина Чмихова. От този клас излизат и Маргарита Хранова, Михаил Йончев и Мустафа Чаушев.
Почетен гражданин е на Пловдив.
Баща е на трима синове и дядо на две внучки и един внук.

– Господин Кидиков, как сте, в какво настроение Ви намирам?

– През октомври миналата година навърших 78 години. Чувствам се добре и не усещам тежестта им.
Обичам туризма и карането на ски в любимата ми широка и тиха, с прекрасни хора и история планина, за която Николай Хайтов неведнъж е писал – Родопите.
Често съм бил в Пампорово, където още като малки майка ми и баща ми водеха мен и другите ми двама братя.
Преди две години лоша болест ни отне най-малкия ми брат, аз съм средният, другият е с две години по-голям от мен. Все си мислехме, че за там има някакъв ред, но няма, кога и кой го решава, само Творецът.
Отделих се на вилата си близо до Трявна, вече от десет години насам. Съпругата ми е от този край и баща й, преди да почине, й остави стара, но хубава къща, която реставрирахме, направихме много подобрения по нея. Отглеждаме си зарзават, имаме и градинка с цветя, а есенно време си купувам грозде от един приятел и си правя вино. Все неща, които ни носят хубав вкус и емоции.

– Кариерата Ви датира от десетилетия. Колко пъти сте чували "Не", "Няма да стане", "Не ставаш"?

– Още преди да отида в казармата през 1967 година, където съм служил заедно с Митко Щерев, учих в Музикалното училище в Пловдив, където бях пет години в квинтет "Пловдив", след това постъпих в Музикалната консерватория и започнах да излизам на голяма сцена.
Веднъж трябваше да пътувам зад граница със самолета, в който загина невероятната Паша Христова. Полетът беше до Алжир и в последния момент, като най-млад сред останалите, тогавашният кмет на София казал на Николай Арабаджиев – Фучо (композитор, пианист и диригент), и той загина в катастрофата, да ме заменят с друг, по-известен, с по-голям опит пред многобройна публика. На мое място замина Борето Гуджунов. Помня как ги изпратих на летището, беше студено и валеше сняг. После стана белята...
Нещото, което след това научих в оркестър „София”, който възстановиха с другите музиканти, които останаха живи, е, че в живота никой не знае кога, къде и по какъв начин ще си отиде.
Имам издадени четири книги, в които описвам и колко е важно човек да не си прави излишни сметки, по-важно е да сме добри, упорити, борбени, изпълнителни, разумни, смирени.
И до ден-днешен моето верую е: бъди добър, ако можеш, помогни на нуждаещия се и приемай събеседника си като добър човек, без значение дали ще го срещнеш на улицата, в кафенето, в градския транспорт, в автобуса или в самолета. Ако някой ме разочарова, просто го зачерквам и той вече не е част от моето обкръжение.
Безгрешни хора има ли?! Надали. В моя песен, по моя музика пея: "Боже, прости ми, аз знам, че съм много грешен, но какво да направя, това само ти можеш да ми кажеш."

– Творчеството ли е единственото средство, чрез което се надживява и времето, и пространството?

– И времето, и пространството са широки като понятия. Всевишният ни е дал това парче земя тук, в прекрасната ни България, и ние трябва да благодарим, уважавайки родината си.
Ходил съм в четири континента, само в Австралия не съм бил, и съм се срещал с всякакви култури и хора, но разбрах, че човек си тежи най-много на мястото, където му е хвърлен пъпът, както казваше баба ми. Трябва да тачим корените си и родното си място. Неслучайно, когато навършвам годишнина, лична или творческа, отбелязвам събитието с концерт в Античния театър в родния ми Пловдив.
Неведнъж са ми предлагали да остана навън и да творя зад граница, но не съм пожелал, защото камъкът си тежи на мястото. Обичам България и всичко в нея, с малко изключение в политически план, особено през последните няколко години. Сега се оформи правителство, дано да потръгнат най-сетне нещата за благото на нас, народа.

– Любопитен човек ли сте? Какви светове още мечтаете да докоснете, какви хора още мечтаете да срещнете по пътя си?

– Нашата професия, тази на артиста, ни дава възможност да се срещаме с много хора. Какво повече да искам от това, което ми пълни душата?! Да седна, да пиша, защото и към двадесет песни имам.
Иска ми се, живот и здраве, ако е рекъл Господ Бог, догодина, когато навърша 80 години, да направя голям концерт и да издам албум, в който да поместя няколко нови мои песни, както и някои от най-големите ми хитови изпълнения, за които са допринесли и имена като големите Тончо Русев и Дамян Дамянов.
Благодарен съм за всички срещи в моя живот, които съм имал и ще имам. Всички са били хубави, често поучителни и навреме.

– С кой Ваш колега, който вече не е между нас, ако имахте възможността да изживеете това, бихте излезли с най-голямо удоволствие на раздумка на по кафе?

– Българският Том Джоунс, както мнозина го наричаха, а именно Борис Гуджунов, обичан от мен изпълнител и човек. Липсват ми и трите Б -ота – Боян Иванов, Борислав Грънчаров и Борето Гуджунов. С тях сме имали много пътувания, заедно или поотделно. Обичам хората с чувство за хумор, а те бяха сред тях, големи чешити.
С Вили Казасян, царство му небесно и на него, сме пътували всички заедно из целия Съветски съюз. Правили сме по няколко концерта на ден, а вечер обсъждахме свършената работа, вечеряхме заедно и се забавлявахме в чудната ни компания на по питие, играехме карти и се шегувахме.
Много са ни общите спомени и ми липсва онова време, но животът продължава и в една песен неслучайно се пее: "И напред, с отворени очи големи, да се обичаме". Вярвайки, че трудностите, които сигурно неслучайно срещаме по пътя си, са изпитания, които пречистват душата.

– Кого поставяте на пиедестал?

– Професионалиста, разбира се. И ще дам пример с Лили Иванова, с която съм имал възможността да работя. Преди години тя ми предложи да бъда неин подгряващ изпълнител. Казах, че ще помисля, след което се отказах. Викам си: "Под крилото на тази голяма певица с уникален талант, който не всеки ден се ражда в която и да е страна, аз ще бъда в нейната сянка и няма да мога да изградя себе си, постигайки лични професионални успехи".
Канила ме е на своите концерти, на които, ако мога, съм присъствал. Гледал съм, попивал съм както нея, така и други мои колеги, дори и на световно ниво. И съм "крал" от онова, което правят на сцената, защото занаят се краде, дори и в изкуството.
Веднъж бяхме с Тончо Русев на международен фестивал в чужбина, където зад кулисите наблюдавах колега, който вече не е между нас, по-късно дойде и на "Златният Орфей" у нас. Радвах му се, но и си взех нещичко и от него, защото беше голям – Жилбер Беко (френски певец, композитор, пианист и актьор), който, като запееше, все едно ток преминаваше през слушателя. Неслучайно му казваха "Господин сто хиляди волта".

– Знам, че сте посещавали баба Ванга. Всичко ли Ви позна?

– Един път съм ходил при нея, нямахме записан час, за да я посетим, и да, позна ми това, за което бях отишъл.
Заедно с моята кума Катя Филипова, Бог да я прости, и Мая Нешкова, която тъкмо се беше омъжила в Благоевград за Кирил Икономов, трябваше да отпътуваме с моята кола за Петрич, където на тамошния стадион по обед щяхме да изнесем концерт на добре организиран събор.
Жена ми беше бременна, а вече имахме двама синове. Искахме да е момиче. Жена ми, като разбра, че ще ходя до Петрич, спа върху бучки захар и ме помоли да отида при баба Ванга, за която знаем, че гледаше на захар. Искаше да я попитам какво дете ще имаме.
Като отидохме, беше пълно с народ. Имаше милиционерска будка, през която се допускаха предварително записали се хора.
Влязохме със съдействието на отеца, който всеки предиобед изповядвал Ванга и нейната сестра, която Мая Нешкова разпозна. Ванга стоеше в градината и си говореше с цветята, защото за нея те са били живи същества: "Вижте колко много билка има тука, това цвете кажува: "Окъсни ме и си направи чай." После каза, че сме артисти, които са дошли да забавляваме много хора, допълни да си тръгваме, защото нямала какво да ни каже, но изведнъж: "Само на това момче, което мисли, че ще имат момиче, ще му кажа, че ще е момче."
Когато се прибрах, казах на съпругата ми, а тя се просълзи. По-късно чрез секцио роди момче.

– Вашето пожелание към читателите на "Пенсионери"?

– В една моя песен пея: "Да сме живи и здрави, да живеем сто години, Бог да бъде с нас, защото животът е кратък и отива си за час"...