Димитър Бочев е роден през 1944 г. в Силистра.
Следвал е философия в Софийския университет.
Работил е като редовен извънщатен сътрудник на радио "Дойче Веле", където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков.
Бил е кореспондент на радио "Свободна Европа" в София.
Водил е есеистични рубрики във вестниците "Демокрация", "Труд" и "Стандарт".
Писал е и за руското издание на списанието на Солженицин "Континент" и е съавтор на редица документални филми с културно-политическа тематика, изготвени за британската, френската и холандската националнa телевизия.
Автор е на романите "Междинно кацане", "Генезис ІІ", "Синеокият слепец", "Белият слон", "Опит за екстаз", както и на книгите "Боготърсачът между беса и слепотата", "Хомо емигрантикус", "Несъгласни думи" и най-новата му - "Зомбианството", чиято премиера беше през февруари в книжарница "Гринуич" в столицата.
Удостоен е със Специалната награда на фондация „Развитие” за нов български роман, юбилейната награда на Международната академия на изкуствата - Париж (МАИ) за 1999 година и др.
Член е на МАИ и на Съюза на баварските журналисти.

– Господин Бочев, в навечерието на 24 май какви са друмищата, по които преминавате като автор?

– Пътищата и безпътията съпровождат неотложно не само всички литературни, а и всички творчески търсения. Безметежна художествена литература не съществува, не съществува и безметежно творчество изобщо. Не съумее ли една творба да те развълнува, трогне, разплаче или разсмее, тя и творба не е. Ако приемем, че всяко творчество е път от бита към битието, то литературата е творчество във висшия, във върховния смисъл.
А преследването на смисъла, което е органиката на всяко творчество, не може да се осъществи на цената на спестената болка, подобни хитрини са немислими.
Като всичките ми останали романи и есета, и току-що пуснатият на книжния пазар от ИК "Хермес" мой есеистичен сборник "Зомбианството" е, най-общо, но и най-точно казано, книга за вълнението да си човек. Във всичките си текстове, и особено в двутомника си "Несъгласни думи", аз изправям и себе си, и читателя пред фундаменталните алтернативи на битието: любов и свобода; творчество и смърт; талант и характер; съвместимост и несъвместимост на Божието и людското; силата и безсилието на словото пред действителността; философия на любовта; философия на изневярата.

– Вярно ли е мнението, че ставаш писател, когато напишеш роман?

– За да станеш писател, не е задължително да напишеш роман, не жанрът определя ранга.
Можеш да напишеш, да речем, и разказ, и есе, и поема, и само стихотворение дори. Предпоставката е изписаните от теб страници да са арена на човешката душевност. Защото художествена ли е една литература, тя е по необходимост човекознание, ни по-малко, ни повече. Извън човека, пък бил той читател или писател, литература няма, няма и творчество, няма дори битие.

– Кои са същностните черти на литературата днес?

– Същностните черти на съвременната ни литература са модификация на същностните черти на целокупната ни национална литература, чиято богата история свидетелства, че ние, българите, имаме истински шедьоври в поезията, докато в белетристиката и романистиката никакви ни няма.
Това е така, защото ние сме по природа и ген много сетивен народ. А, за разлика от романистиката, която по необходимост е и философия, поезията е преди всичко сетивност. Поети като Константин Павлов, Христо Фотев, Борис Христов, Николай Кънчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Иван Цанев, Иван Радоев, Първан Стефанов, Марко Ганчев, Добромир Тонев, Калин Донков и дори Левчев създадоха, а някои продължават да създават и до днес възхитителни лирични шедьоври.
Дори в условията на тоталитарното мракобесие, наред с многото кухи и декларативни строфи, лакейски обслужващи текущата партийна пропаганда, бяха създадени и безценни творби, които ще надживеят сбърканото ни време.

– Обезлюдена ли е днешната ни книжовност?

– Днешната българска литература е обезлюдена в един двоен, в един двойствен, ако не и многократен смисъл.
От една страна се издава обилно и неуморно, от друга страна, особено в прозата, цари хроничен недостиг на сериозни заглавия. Имена като Георги Мишев, Георги Господинов, Владо Зарев, Карабашлиев и Михаил Вешим са рядко изключение, от трета страна, всичко това закономерно води до масова читателска апатия.
Връзката между тези три явления е причинно-следствена, каузална. Сивият поток в литературата, ако използвам това унаследено от убогата комунистическа конюнктура понятие, си има свой извор и недрата на този мътен извор са дарбата и бездарието на творците, не на читателите. Макар че винаги съм считал, че за да се изживее пълномерно едно литературно произведение, е необходим точно толкова читателски талант, колкото писателски талант е вложен, за да се сътвори то.
За да се пробуди интересът на редовия читател към художествената литература, трябва ние, писателите, да пишем по-стойностно, по-вълнуващо.

– С кои поети и писатели поддържате приятелства?

– Приятел съм с много литературни колеги: Иван Цанев, Борис Христов, Стефан Цанев, Калин Донков, Георги Мишев, Марко Ганчев, Вешим, Владимир Зарев, Карабашлиев, Георги Господинов, Марин Георгиев, Тони Николов.
Но приятелството между литераторите е особен вид приятелство, то не се състои от ежедневни срещи и тежки кръчмарски запои. Причината е една: творчеството, писането е не колективно дело и обмяна на опит, творчеството е въпрос на самота, на усамотение. Само така авторовата литература може да реализира нелеката си цел, пишейки, писателят съзнателно или не, се стреми да се себепостигне, че и да се себенадмогне, да се докосне до собствените си екзистенциални граници. А колективно, колективистично това не може да стане, може да стане само индивидуално, поединично.

– Част от текстовете на Ваш сборник са посветени на съдържателните Ви отношения с Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Христо Огнянов, Желю Желев. Разкажете ни и за тези Ваши другарства?

– Желю Желев, Марков, Игнатов, Жечев, Кънчев, Огнянов, Славов са измежду най-близките ми приятели. Всички те са блестящи творци, всеки в своята си сфера и в собствения си жанр. Всички те в една или друга степен и форма са за мен образци, мои учители по литература, по човечност, по гражданственост. На всички тях аз съм им посветил мемориални есета, защото им дължа себе си, това, което съм днес.

– Какво не бихте простили на талантливия съчинител?

– На талантливия творец не бих простил предателството към творчеството, пропиляването на таланта.
Болно ми е, като гледам как литературно талантливи автори като Левчев и Божидар Божилов, да речем, цял един живот са се опитвали да съчетаят с болезнени и унизителни усилия творческия си талант с политическата конюнктура.
На никой от споменатите мои приятели обаче аз няма какво да прощавам, никой от тях не е предал и продал творческото си кредо за номенклатурни облаги.

– Кои са Вашите десет Божи заповеди към неопитните поети?

– Аз се себеразбирам и себеизживявам като православен християнин и като такъв считам, че Божиите заповеди са само Божие, не и людско дело. И на млади, и на стари бих пожелал в пътя си по дъгата на тази земя да си останат себесъщи, както във, така и извън литературата си.

– Как възприемате просперитета и признанието?

– Признанията и наградите, които и аз съм понатрупал през немалкия си вече живот, са хубаво, но и опасно нещо, те могат както да те мобилизират, така и да те демобилизират творчески. Това вече зависи от характера – дали го имаш, или го нямаш. Далчев пише във "Фрагменти"-те си, че българската литература е богата на таланти, но бедна на характери. Тъжно, нали?! При това с една мирова тъга.
От недостига на характер до безгръбначието пътят е кратък, толкова кратък, че е извървян от много даровити творци, особено през суровите и зли времена на тоталитаризма. Наградите са животворни само тогава, когато ти господстваш над тях, не и те над теб. Поставиш ли си ги ти като цел и самоцел, те неминуемо те вкарват в една зависимост, по-свирепа и от наркотичната.

– Навършихте 80 години. Страхувате ли се от възрастта, притеснява ли Ви?

– Възрастта си има свои печали, но и свои утехи от печалите си има. Човек обаче е толкова стар, колкото е стара душата му, не и тялото. А за разлика от тялото, душата е неподвластна на времето. Като фаворит на мирозданието човек е единственото създание под слънцето, при което възрастта е въпрос не на календарно, не на линейно, не на физическо време, а на себеизживяване.
Ето как дума по дума, въпрос по въпрос и отговор по отговор стигнахме до една внезапна утеха.

– Вашето пожелание към читателите ни?

– Дух пенсия не знае, но пенсионерството е време на равносметка. На тази база отправям и моето послание към читателите на „Пенсионери”: поставяйте всичките си постижения на съмнение. Провалите си също.